Mutatio regni Francorum

Mutatio regni Francorum
(Западнофранкското кралство)
Красимира Гагова


Подялбата на земите с договора от Вердюн тласнала развитието на събитията в различна посока и съответно станало необходимo да се адаптира нова политическа идеология. Верността (fidelitas), която свързвала кралете с техните васали, изисквала спазването на предварителните споразумения между тях, така че взаимно да пазят достойнството си (honor), т.е. правата си, подсказва, че значението на кралската власт като гарант за колективните (обществените) права нараснало1. В същото време външните заплахи предизвиквали създаването на по-малки и по-лесно защитими общности. В този смисъл De ordine palatii на Хинкмар от Реймс е като че ли по-скоро един носталгичен поглед назад, отколкото отражение на лабилната обстановка на неговото съвремие 2.
Според Каролингската традиция, следваща още по-стари модели, кралят/императорът олицетворявал властта, която има грижата да защитава народа, както в същността си на пръв военачалник, така и като законотворец и съдия. Въпреки това обаче отделните народности в империята продължавали да се отличават помежду си по произход и език, по закони и често, особено от след средата на ІХ в., представители на тяхното благородничество правели опит да се отделят от централната власт. Всъщност може да се говори за система от субкралства3, чието съществуване a priori застрашавало целостта на централното управление. Появата на викингите дала допълнителен тласък в тази посока. Непрестанните набези на норманите били пагубни не само за населението, но и за властта. Необходимостта графовете да поемат охраната на подвластните им области, а често и неспособността им да се справят с това, довели до сериозен разпад на вътрешното съгласие, върху което се крепи държавната власт.
На запад регионализмът нараснал още по времето на Шарл ІІ Плешивия (843-877). Впрочем сам той с капитулария си от 847 г. (капитуларий от Меерсен) подтиквал „всеки свободен човек от кралството ни да приеме сеньор по свой избор (unusquique liber homo in nostro regno seniorеm qualem voluit…accipiat)”. Кралят бил принуден да дава все по-голяма свобода на някои от благородниците и така на места властта му ставала номинална. Някои от съвременните изследвачи определят това време като период на „криза на авторитета”4. Западнало кралското монетосечене и монетарницата в Реймс останала единственото място, където се произвеждали кралските монети5. Изглежда, че някъде по това време частните интереси и, съответно, частните права на кралските служители започнали да надделяват над публичните. Всеки сеньор, който имал своя, макар и малка, армия, вместо да има грижа първо за кралския бан, се стремял да запази своето, без да щади съседите си. Освен това авторите от края на ІХ и Х в. не пишат за единен народ, а за „франки, бургундци, аквитанци, бретонци, нормандци, фламандци, хората от готски земи и от испанската марка”. Херцог Бозон направо поискал кралската власт в Прованс и я получил6. Може би затова е бил толкова необходим разказът на Хинкмар за свещената ампула при покръстването на Хлодовех. Сравняването на франкския с крал с Константин, а на св. Реми със Силвестър не е случайна асоциация. Църквата се притекла на помощ на държавността, а небесният елей трябвало да потвърди изключителността на франкските крале.
Западнофранкската аристокрация била принудена да подели правомощията и териториите на кралството между двамата по-големи синове на Луи ІІ – Луи ІІІ (879-882) и Карломан (882-884). Царуването им било кратко и безславно. В 882 г. Луи се наранил, докато преследвал някаква девойка (quondam puellam) и починал от раните си, а другият брат бил ранен по време на лов и също приключил земния си път. Карл Дебелия (882-887), който от две години бил император и крал на Източнофранкското кралство се опитал да помогне и взел земите им под свое покровителство, което така и останало номинално, тъй като вече херцозите и графовете на Бургундия, Фландрия, Аквитания, Барселона, Поату и Париж на практика управлявали земите си автономно7. Всъщност, както предават Фулденските анали, в Европа (т.е. в западните франкски територии) се появили много кралчета (multi reguli)8. Всички те се съобразявали с императора, продължавайки по този начин старата каролингска традиция.
В тази лабилна обстановка, както предава Рише от Реймс, общото съгласие се превърнало във върховен раздор (summam discordiam)9, още повече че след дългото и относително успешно управление на Шарл ІІ последвали тримата крале, които били начело на държавата за твърде кратко време. Въвеждането им във властта било скромно и не следвало традицията да се извършва от един определен епископ10, въпреки високото ниво на ритуализация на властта до тогава11. Не случайно Хинкмар обвързва доброто управление с продължителното царуване, което да даде възможност на краля да демонстрира своите способности12.
Рише разказва, че благородниците, събрали се да обсъдят бъдещите си действия, предпочели направо да изберат нов крал, вместо да назначат регентство и това показва колко вече била деградирала идея за изключителните права върху трона на фамилията на Каролингите. С общо решение (сommuni decreto) те се спрели на Одон, „мъж войнствен и решителен”, отличил се във войната срещу норманите. Видно е, че си давали сметка, че нарушават династическите привилегии на малкия престолонаследник, защото намерили изход във формулата, че са принудени да сторят това не защото са предатели към своя суверен, а защото трябва да се противопоставят яростно на враговете си (non ut desertores, sed ut in adversariоs indignantes)13. Според Ведастинските и Фулденските анали обаче западните франки съвсем не били единни в избора си на крал14. Едни от тях предпочитали някой си Видон15 от Италия, подкрепян от епископ Фулк, а другите, най-виден от които бил граф Теодерик16, настоявали да получи короната Одон, който самоотвержено се противопоставял на викингските нападания. Той бил помазан в Компиен през зимата на 888 г.


Благородният произход е неотменимо изискване при избора на крал17, а потеклото на Одон едва ли може да бъде поставяно под съмнение, въпреки че Флодоард специално отбелязва, че е чужд на кралския род (Odo… qui ab stripe regia existens alienus)18. Рише определя предшествениците му като родени ex equestri ordini19, което вероятно може да се разглежда като част от благородното рицарство, а не в класическия римски смисъл на думата20, тъй като Ксантенските анали, които съобщават за смъртта на баща му Робер в 867 г., отбелязват, че бил граф на Шарл, по произход от Франция (ortus de Francia, dux Karoli)21, а Хинкмар в Бертинските анали нарича Робер и Одон префекти (praefecti) на войската на Шарл22. В 886 г., когато императорът дошъл на помощ, той потвърдил правата на благородния граф (illuster comes) върху земите на неговия баща Робер23. A Регинон съобщава, че в 887 г., след смъртта на Юг, абат на Св. Мартин и Св. Колумба, едновременно с това граф на Тур и херцог на Анжу, Карл Дебелия му предал и херцогството24.
Кралят не може да бъде свой граф и затова вероятно правата и задълженията са били прехвърлени на брат му Робер, а Одон е разчитал на материалната му подкрепа. Прави впечатление, че по време на царуването си той винаги я има, както и това, че императорите показват явно предпочитанията си към него, независимо от факта, че той не е от фамилията на Каролингите.
Одон е бил коронован два пъти . Запазени са два варианта на коронaционния устав за първата коронация, според който обетът на краля следва след молбата на епископите да защитава правата и привилегиите на църквата. Затова в своята promissio Одон обещава, че ще запази каноническите привилегии, дължимия закон и справедливост и ще защитава църквата както следва от задълженията му (secundum ministerium meum) и както е било при предците му, които са надзиравали добре и разумно техните предшественици25.
Aбон дьо Фльори предава избора и коронацията доста емоционално:
Laetus Odo regis nomen regni quoque numen
Francorum populo gratante fovente multo
Ilicet, atque manus sceptrum diademaque vertex26.
Втората коронация несъмнено е във връзка с възкачването на престола на източнофранкското кралство на Арнулф (894-899), който, макар и роден от морганатична връзка, все пак бил представител на фамилията на Каролингите. Той поканил Одон на placitum във Вормс, където те станали приятели (facti amici)27, най-вероятно – сеньор и васал. Това би обяснило втората коронация в Реймс (ноември 888 г.) и акламацията от целия народ (ab omni populo)28.
Последвал кралският adventus, представянето на краля в подвластните му територии. В началото на 889 г. той вече бил в Аквитания. Херцог Рамнулф, който бил и граф на Поатие, и попечител на най-малкия син на Луи Пелтека, трябвало да положи клетвата си вярност пред него. Той се появил с малолетния Шарл. За да не би да го заподозрат в нещо лошо (ne quid mali de eo suspicaretur), то положил достойно и законно клетва и пред Одон, и пред Шарл29. Може да се предположи, че клетвата му за вярност към малкия Каролинг е била по-скоро васална клетва към наследника на стария му сеньор. Впрочем сам Одон по-късно ще си припомни своята вярност към Каролингите. Видно е, че респектът към старите управляващи все още съществувал и това повдига въпроса доколко Одон бил третиран като равен на династията, на която папа Стефан бил обещал единствена да властва над франките. Неговият стремеж да имитира Каролингската политическа идеология е видим. Той печелел привърженици къде с ласкателства, къде с принуда (partim blanditis, partim terroribus)30. Bъзприел системата на управление на Каролингите, която се опирала на fidelitas, верността на поданиците и, най-вече, на васалите. Той бил строг към всички, които показвали съмнение към правото му да властва. Конфликтите му с графа на Фландрия, който не бил склонен да приеме неговото попечителство, били продължителни и понякога водели до военни сблъсъци. Одон наказвал жестоко бунтовниците и съдел служителите на короната както сеньор решава споровете между васалите си. Той взимал решения и относно прехвърлянето на бенефиции, давал имунитет на определени фамилии, за да ги извади от юрисдикцията на местните графове, подписвал дарствени грамоти, с които утвърждавал вече дадени привилегии31.
Строгостта на владетеля и поредица от неуспехи във войната с викингите увеличили броя на тези, които не го одобрявали. Докато Одон бил в Аквитания, неговите противници, начело с архиепископ Фулк, се събрали на placitum в Реймс и обявили четиринадесетгодишния Шарл за крал (893 г.). След като минали Великденските празници противниците му – Фулк, херцогът на Бургундия Ришар, Гийом, херцог на Аквитания – потеглили с войските си срещу краля, без да се съобразяват с призивите му да си припомнят клетвите за вярност, които били положили пред него. Тогава не се стигнало до военен сблъсък, но от лятото на същата година започнали почти непрекъснати конфликти между двата лагера. В 895 г. Арнулф бил принуден да извика при себе си двамата крале, за да разреши спора помежду им. Да се установи равновесие между тях явно било твърде трудно, защото през цялата следваща година, когато не воювали с норманите, били свиквани събрания. Изглежда Шарл имал труднооборими претенции към бащиното си наследство, защото е известно, че на едно от тези събрания Одон се опитал да убеди своите fideles да отстъпят част от земите си на Шарл. Те не приели и това дава основание да се предположи, че верни на Одон са останали онези, които са получили от него бенефиции от стария кралски домен.
В 897 г. бил направен поредният опит да се изгладят отношенията между двамата крале. Пратеници на Шарл пристигнали при Одон, за да изложат пред него молбата си. Легатите го помолили да си припомни, че техният сеньор е син на онзи, който някога е бил негов сеньор (quod senior eorum filius esset quondаm sui senioris) и затова би било добре той да му отстъпи поне някаква част от бащиното кралство (partem aliquam ei ex paterno regno concederet)32. Текстът във Ведастинските анали е изключителено интересен и показателен за отношението към кралската власт в тази лабилна обстановка. Представителят на някога имперската династия бил склонен да се задоволи с някаква част от бащиното наследство в зависимост от благоволението на бивш дворцов служител.


 

1 Nelson, J.L. The Frankish kingdoms, 814-898: the West. – In: The New Cambridge Medieval History, vol. 2, Cambridge 1995, p. 133.
2 Hincmarus Remensis, De ordine palatii. – In: MGH, LL, Capitularia regum francorum II.
3 Duby, J. Le Moyen Age De Hugues Capet ? Jeanne d`Arc. Hachette, 1987, p. 40; Dunbabin, J. France in the making, 843-1180. Oxford 2000, p. 4.
4 Fouracre, P. Space, Culture and Kingdoms in early medieval Europe. – In: Linehan, P. and J.L. Nelson (eds) The Medieval World. London 2001, p. 377.
5 Bradbury, J. The Capetians: Kings of France 987-1328, London 2007, p. 26.
6 Annales Vedastini. – In: MGH, SS, I, 504-505; Regino abbatis Prumiensis, Chronicon. – In: MGH, SS rer. Germ., L, S. 113
7 Regino abbatis Prumiensis, S. 129; Dhondt, J. Etudes sur la naissance des principaut?s territoriales en France. Paris 1948, p. 50.
8 Annales Fuldenses. – MGH, SS rer. Germ., VII, S. 116.
9 Richerus Remensis, Historiarum libri IIII. – In: MGH, SS, XXXVIII, S. 39.
10 Фавие, Ж. Карл Велики. София 2002, с. 615.
11 Fouracre, P.Op. cit., p. 372.
12 Quod utile sit bonos reges diu et longe lateque regnare - Hincmarus Remensis, De regis persona et regis ministerio, PL, 125, col. 840.
13 Richerus Remensis, S. 4.
14 Annales Fuldenses, S. 116.
15 Вито или Гуидо – херцот на Сполето, син на Ламберт от Нант. Той приема титлата крал на Италия и в 891 г- успява да стане и император.
16 Камериер на Луи ІІ Пелтека.
17 Le Goff, J. Il re nell` Occidente medieval. Roma 2008, 10-11.
18 Flodoardus Remensis, Historia Remensis ecclesiae. – In: MGH, SS, XXXVI, lib. IV, S. 381.
19 Richerus Remensis, S. 41 – буквално „от конническото съсловие”.
20 Le Jan, R. Frankish Giving of Arms and Rituals of Power: Continuity and Change in the Carolingian Period. – In: Theuws, F. and J.L.Nelson (eds). Rituals of Power. TRW 8, Leiden Boston K?ln 2000, p. 282; Flori, J. L`essort de la chevalerie, XI-XII s., Paris 1986, 53-56.
21 Annales Xantenses. – In: MGH, SS, II, S. 232.
22 Annales Bertiani. – In: MGH, SS, I, S. 471.
23 Annales Vedastini, S. 524.
24 Regino abbatis Prumiensis, S. 597.
25 Jackson, R. Ordines coronationis Franciae. University of Pennsylvania, 1995, vol. 1, p. 138.
26 Одон щастлив, получава с благоволението и поддръжката на франкския народ, кралските титла и могъщество, в ръката – скиптър, на главата – корона. Abbon de Fleury, Si?ge de Paris par les Normands. – In: www.remacle.org.
27 Annales Vedastini, S. 525.
28 Ibidem, S. 526.
29 Ibidem, S. 526.
30 Ibidem, S. 525.
31 Bautier, R.-H., Le r?gne d`Eudes (888-898) ? la lumi?re des dipl?mes exp?di? par sa chancellarie. Pers?e, 1961, vol. 105, 2, p. 151.
32 Annales Vedastini, S. 530.

: Ремонт паркетных полов. Качественный паркетный пол цена. Циклевка паркетных полов. Как установить дверь межкомнатную. Как установить самостоятельно дверь в доме. Устанавливаем двери сами. Дизайн интерьера кухни. Самые маленькие кухни интерьер. Цвета в интерьере кухни. Самодельные мотоблоки видео. Лучшие самодельные мотоблоки чертежи. Как сделать самодельный мотоблок.
Фасадная штукатурка короед. Быстрое нанесение фасадной штукатурки. Штукатурка фасадная своими руками. Секреты успешного бизнеса. Лучшие секреты успеха в бизнесе. Секреты ведения бизнеса. Шкаф купе своими руками. Как сделать шкаф купе своими руками. Шкаф своими руками чертежи. Отделочные работы цены. Быстрые отделочные работы дома. Выполнение отделочных работ.